Осемдесет и пет години, след като Атанас Далчев пише за „стрелките на отсрещния часовник”, жънещи отровните му часове, Борислав Ингилизов, на почти същата възраст, създава „Сиво и Сиво”. Но както в „Дяволско”, така и тук, времето е само началото.
С
трелките, които „жънат” – дали асоциацията с косата на смъртта е рационално търсена или интуитивно намерена – едва ли някой може да каже. Както не е ясно какво е накарало Боби Ингилизов да оцвети циферблата си в жълто – този цвят, който при Далчев се свързва повече с отиващия си живот и смъртта, отколкото с животворните протягания на Слънцето към Земята, да речем. Разбира се, „Дяволско” тук е само отправна точка. Между двете творби може да се спускат и още от мостовете на асоциациите, с или без да се стига до самоцел.Ако се хранехме с време, то най-вероятно щяхме да умираме от затлъстяване. Героите в „Сиво и Сиво” обаче са някак хърбави. Сигурно имат много добър метаболизъм. Горят калориите-секунди достатъчно бързо. Секунди, които дори не са техни.
Нека се абстрахираме за момент от схващането, че времето е само идея, илюзия, създадена за наше улеснение. В крайна сметка – и то, като самото време, е идея, продукт на човешкия разум и би могло да бъде не по-малко илюзорно.
А сега нека се замислим: колко от времето на другите, с които сме свързани в едно цяло, крадем? Ежедневно, занимавайки ги с мимолетните си и незначителни проблеми, желания, страхове? Крадем от тях, но без да печелим: получава се нещо като черна дупка за мигове. Те се губят безвъзвратно, пропадат в небитието. Дали това иска да ни каже и филмът с последното пускане на водата?
Накрая нека помирим търкалящите се във философска (с)хватка гледища: донякъде е парадоксално, но най-ценният ни ресурс – времето – е наша измислица. Това не значи, че то не съществува. Една от най-великите ни способности е тъкмо тази: да раждаме идеи. Да творим, а с това – да приличаме на богове. Тук някъде се крие и изходът от сивия лабиринт.
Ако затворим очи и се заслушаме в общия звуков фон, който мрежата от хора-кенефи произвежда, ще чуем десетки гребци. Роби, които не подозират, че засилват кораба на цивилизацията към крушение. Остава да пуснем греблата.
