SLR @ Кинематограф.BG

П осланието на този филм, оригинално или не, се съдържа в самото му заглавие. SLR (Single Lens Reflex) е обозначението на този тип фотоапарати, които проектират видимото през обектива изображение директно към визьора, чрез система от миниатюрни огледала. За лаици – това са ония по-сложните и скъпи камери, чийто големи обективи видимо стърчат, за да ти покажат, че притежателят не се ебава. Донякъде фалически символ. Такива, като на воайорите във филма. Съвсем несъвършенният български превод на понятието SLR всъщност изяснява съвсем съвършенно какво имам предвид – огледално-рефлексен обектив.

Творението на Стивън Фингълтън е изследване на себеопознаването. През цялата продължителност на филма виждаме как един човек се вглъбява в собственото си отражение и открива все по-грозни и по-грозни черти. Отправната точка е простият факт, че почти всяка такава личност, титулувана за собствен комфорт от обществото като „извратеняк”, „изрод” и пр., живее двойнствен живот. От една страна е чикиджия от най-лошия тип, обикалящ нета за воайорски снимки (или пък порно с животни и фекалии в някой друг случай), от друга е разведен, но любящ (хахаха, не по този начин обаче) родител. Движещата сила в сюжета е сблъсъкът между тези две характеристики на един и същ човек.

Колизията е фрапираща още отначало. Лиъм Кънингхам играе една от онези главни роли, в които просто е невъзможно да си представиш някой друг. Имаме втренчения в голи момичешки крачета и тайно заснети гащички плашещ поглед, който сякаш е един и същ във всяко образователно видео за опасностите в интернет. После разбираме, че притежателят му е един доста объркан и нерешителен разведен родител, който сякаш изобщо не гледа със същите извратеняшки очи на нахаканата си секси дъщеря-тийнейджър.

Как и защо е възникнал фетишистът в наглед обикновения човек на средна възраст е оставено на нашето въображение. Едно е сигурно – в тоталният каламбур от сексуалност, лични интереси и ценностни системи, който представлява съвременния свят и прилежащия информационен поток, невъзможна комбинация няма. Директното осъждане и класификация на този или онзи като „психопат”, „боклук” и т.н. е проява по-скоро на собствената ни глупост и неразбиране на сложния свят (дори когато обектът е български политик).

Все пак, за да си поставим някакви идейни рамки и да не бъдем „нередни”, нека счетем този тип интернет воайорството за безнравственост. В завръзката на този филм, виждаме как нашия безнравствен чичка, скришно от хубавката си дъщеричка, вече почти се е хванал за „салама”, когато разбира, че замалко не е започнал да го гали тамън на нейните снимки. Предстои схватка между съвременните интернет пороци и традиционните семейни ценности. А бащата-воайор започва да се вижда като сбъркания човек, който представлява според обичайните (познахте да, и християнски) схващания. На по-дълбоко ниво, той тепърва се опознава от тази си страна. До момента тя е стояла в тъмната стая и на портативния хард, скрит в гардероба. Появата на сладката дъщеря в перверзния сайт изкарва на светло извратената същност и я кара сама да погледне себе си и да се опознае – да се гледа в огледалото изплашено, да обикаля истинските терени на скандалните си снимчици, да разбере каква техника е нужна за тях ... И може би за да се угоди на зрителя и често фалшивия му християнски морал, войната на алтереготата е спечелена от любящия баща, загрижен за подопечната си тийнейджърка. В кулминацията на филма, в гората, той всъщност най-накрая се изправя лице-в-лице със скритата си същност, на слабичкия пушещ хормонално дебалансиран перверзник. Съвсем символично я задушава, унищожава инструментариума и си тегли душ на забравата. Ринг-динг-динг. Гонг за край на мача. Победител след нокаут е загриженият баща-християнин. Това вероятно е края на кариерата на настървения воайор и неговата срамна колекция от снимчици.

... или пък не. Следва наистина великият финал на филма. Останалата непокътната мемори карта представлява оцелялата, макар и в малки мащаби, скрита същност, която ще се върне в гардероба (или на друго тъмно място), за да е на разположение на объркания чичка с лудия поглед. Така или иначе дъщерята я открива и макар да не става съвсем ясно, според мен разбира за тази страна на баща си и я приема. Семейният албум придобива неочаквани нюанси. Разбира се, може и да не е така, и сладкото невежество да си продължи вовеки. Независимо каква е истината, двамата се отдават на споделено воайорство във Фейсбук. Стаята отново е тъмна, лудешкият поглед пак се появява, както и трилър музичката. Баш за финал ни е показано не само, че скритата същност никога не изчезва, а че в съвмренната комуникация в социалните мрежи, повечето от нас са се отдали на същото това порочно воайорство, без изобщо да го осмислят.

Хич не обичам силните думи и скапаните клишета, но SLR е абсолютен шедьовър. Той съдържа в себе си абсолютно всички елементи на силният, тежък психологически трилър, присъщи на най-признати образци на световната кинематография. Стивън Фингълтън е опаковал цялото това богатство от характери, послания и разбирания с необходимата доза британски хумор, и се е показал като истински прохождащ майстор. С огромно нетърпение очаквам абсолютно всичко, което умната му глава ще роди.