Отличен с наградата на Британската академия за филмово и театрално изкуство за най-добра късометражна анимация, „The Eagleman Stag” е рядък синтез на красота и проникновение, изискващ само/цели девет минути от живота ви.
Надали има някой, който да не може да си спомни моменти от детството си, в които времето е текло убийствено бавно. Основната, на пръв поглед, идея на филма – че всяка следваща секунда от живота ни е по-кратка от предишната, е илюстрирана нееднократно по чудесен начин – чрез чаша, пясъчен часовник, вечерен риболов. Затова нека не се фокусираме върху очевидното.
„Целият свят е очертан от контекста”. Чудесна мисъл. Всеки от нас съизмерва собствените преживявания, радости и нещастия, спомени, битки и разочарования спрямо собствения опит. Ежедневните проблеми на един европеец, да речем, биха били повод за присмех там, където милиони живеят в кирпичени колиби. Младежът с разбито сърце смята, че е изпуснал момичето на живота си и светът е пред свършека си; мъжът си спомня случая със снизхождение докато съзерцава усмивката на жена си. Въпрос на перспектива.
Времето е създадено от човека за собствено улеснение. Вън от индивидуалните ни субективни възприятия, всяка секунда е равна на предходната. Но, в същото време, вън от тях липсват секунди. На пръв поглед сме изправени пред парадокс. Ако няма разум, който да го регистрира и отчита, няма и време. Пространство, материя, движение, взаимодействие – тяхното съществуване е независимо от човека. Неговият разум за тях има само опосредстваща, не конститутивна функция. Разбира се, на подобно гледище може да се възрази. Но и аз, като Айнщайн, предпочитам да знам, че луната е там и без да я наблюдавам.
Все пак, освен субективно-емоционалното ни усещане за скоростта на времето (насочено навътре, към нас), в ежедневието си сме способни да третираме последната като константа. Т.е., боравим с поне две възприятия за времето, които условно бихме могли да наречем съответно „субективно” и „обективно”. На втори поглед парадокс няма.
Дотук с лесно смилаемата първа половина на филма. Ако все пак държим да се объркаме и да похабим калории в мислене, можем да обърнем поглед към втората. Някъде тук е моментът да спомена, че отдавна се канех на този филм. Дори неведнъж се пробвах да го „пробутам” на други автори, тъй като мозъкът ми упорито буйстваше при опитите ми да го впрегна в анализ. Чувствах се някак малък пред замисъла на „The Eagleman Stag". Май такъв и останах, щом, след толкова гледания, разполагам само с въпроси.
С откритието си Питър може да излекува ред болести, но отвращението от научната общност и човечеството го запраща в шкафа. Подобна логика не е трудно да бъде разбрана; изложението ми без друго е разточително, че да ѝ давам морална оценка. По-уместно е да се запитаме: можем ли да търсим форма на възмездие за това деяние в завършека на филма? Трагичен ли е краят на героя ако приемем, че той боледува тъкмо от деменция/алцхаймер? Или тъкмо това е, към което се стреми: забравата и детската перспектива спрямо времето? Какво прозира иззад опасенията му, че е нищо повече от неодушевен предмет?
Удивително е с колко много въпроси и теми за размисъл може да ни зареди „The Eagleman Stag”. Няма дори да се опитам да ги изчерпя, защото, както филмът учи – животът отлита[i]. А може би 1. време няма; 2. има вечност; 3. перспективата ни е твърде тясна, за да го прозрем?
[i] „Fly–fly–fly...–...life–life–life” – много успешна игра на думи („fly”, [флай] – летя; „life”, [лайф] – живот). Опитах се да я преведа на български, но стана ясно само, че древната столица на келтите в Тракия, Тиле, лети.
