Two Friends @ Кинематограф.BG

С лучайности няма – има само неща, за които не знаем защо точно са се случили. Името на момчето-момиче – Джонас – има поне две възможни обяснения. Първото би се харесало на онази част от аудиторията с интереси в езотериката и квантовата физика, тъй като би означавало, че без да го осъзнават, сценаристите са трептяли на съответната честота, „привлекли са” подходящо за героинята си наименование. Второто е по-простото и очевидно – че – като мен – са се разровили из книжните или виртуални речници, където срещу „Джонас” пише „гълъб”.

За пръв път във филма гълъби се появяват малко преди да стане ясно, че спътникът на Албърт всъщност е спътница. В месопотамския епос за Гилгамеш и в (по всяка вероятност) черпещия от него вдъхновение библейски разказ за Ной, гълъбът бива пуснат от ковчега при достигането на сушата след края на потопа. В „To Venner” трите излитащи гълъба са предвестници на новото начало, което Джонас въплъщава.

Единството на име, символ и история се подсилва от обитаваното от децата пространство. То, като че, е храм на богинята-майка. Изображението ѝ се появява поне веднъж – със силно изразени детеродни белези, застанала под – да речем – корените на Световното дърво. Джонас и етимологично-зооморфните ѝ провявления – гълъбите – са нейни проекции. Сирийската Атаргатис, финикийската Астарта и гръцката Афродита са част от езическите богини на Античността, които са били съпътствани или символизирани от гълъба.

Именно завръщането на богинята майка ще възвести завъртането на колелото и преминаването от край към начало. Постапокалипсисът ще отстъпи, за да бъде почти забравен или превърнат в мит от потомците на Джонас и Албърт. Затова спокойно можем да кажем, че „To Venner” е един филм за Жената и нейното значение за живота.

Без нея мъжете изгубват човешкия си облик. Очите им – без ириси и зеници – са престанали да им служат. Закърняването на зрението – като при къртиците – идва да покаже, че основната причина да имаме очи е тъкмо тази: да се наслаждаваме на красотата. В случая – женската. Лишени от възможността да обичат, те престават да бъдат хора.

Шамарът, който Албърт отнася, е първият подобен от поне десетилетие. Той не осъзнава веднага каква привилегия всъщност му е оказана: да се превърне в родоначалник на новото човечество. Светлината, излизаща от ковчега, отблъсква изродените мъже. А неин източник е невинната детска целувка по бузата, символ на чистата любов. Пространството, отредено на мъртвите – ковчега, земята, пръстта, корените – е в същото време утроба за бъдещия живот. „To Venner” спокойно може да бъде определен като един съвременен мит за сътворението, заявяващ, че колелото на живота се върти от любовта.