пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ пїЅпїЅпїЅпїЅ @ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.BG

РЕЖИСЬОР ДРАГОМИР ШОЛЕВ

България / 2003 / 17'

История за неразбирането, младите и старите, невъзможната любов, трудните решения. Разказан преди повече от 11 години от Драго Шолев, филмът ще ви накара да се замислите за две неща. Защо липсва приемственост помежду ни и какъв е проблемът на киното ни?

ДРАМА
В
ИГРАЛНО КИНО

К расивите неща са си самодостатъчни, казват някои хора. Трябва да ти кажа нещо носи тази сила на красотата в някои аспекти. Детайлите, музиката, героите и тяхната неспособност да бъдат щастливи, изразена в търсенето на онова място, което би ги накарало да се усмихнат истински. В този филм е закодирана една от жилките на българската перманентна драма. Неразбирането между хората. Казусът с неприемането на гаджето от семейството е нещо, което се случва постоянно в обществото ни и с което толкова сме свикнали, че се е превърнало в обособима естетика на българското кино. Това е обяснимо, тъй като киното за всяка нация е художественият и завършен израз на проблематиката на обществото, но до кой момент киното следва проблемите и от кой започва да вменява усещането, че това са проблемите, независимо дали ги има все още? С други думи има ли прогрес?

Именно в това се крие и проблемът на Трябва да ти кажа нещо. В него е закодирана също и жилка от генезиса на проблемите на киното ни. Най-основният е, че последните 25 години, филмите, които наистина се харесват от широката българска публика, са единици. Това е така, защото киното ни вместо да търси неоткритите проблеми, герои, истории и да дава нови решения, се е превърнало в паралелна реалност, копираща действителността ни по най-драматичния възможен начин. Всеки ден изживяваме следствията от особената ни народопсихология, а влизайки в киното, се оказва, че ги изживяваме повторно, само че облечени в силата на изкуството да влияе емоционално. Затова и Трябва да ти кажа нещо сам по себе си не е лош филм, нито заслужава да бъде заклеймяван като клише. Но общата картина на киното ни е де факто едно голямо клише именно заради множеството такива филми. Този е отпреди 11 години, но и до днес студентите по кино предпочитат познати и предъвквани битови ситуации за късите си филми, с които се дипломират, вместо да задълбаят в „неизследваните територии“ и да предложат нова гледна точка. Затова и филмите ни по света не намират онова широко признание като полските, румънските или дори сръбските.

За тази ситуация обаче студентите не са виновни.Те са последователи на това, което им се преподава. Проблемът идва от липсата на провокация. Школите по кино имат разработени учебни планове, прилагащи ги свободно години наред, но доколко те са релевантни? Доколко преподавателите стимулират чисто човешки студентите да търсят новите неща? Доколко ги мотивират да изразяват себе си в киното, а не да реализират идеите си през конструкта на „класическите правила“, чрез който голяма част от старото ни кинопоколение създава кино? Изключения има, но те са много малко и нерядко идват от хора, които не са минали през учебните ни системи. Има сериозен проблем, скрит зад стените на няколкото училища в България за кино, и ще трябва да се търсят отговори на тези въпроси, ако искаме способността ни да раждаме нови идеи и сюжети да не затихне съвсем.

Изборът на Erik Satie за завършек на филма е добър. Напомни ми за един страхотен филм, който всеки трябва да гледа поне веднъж в живота си - My Dinner with Andre от 1981. Интересно е, че той завършва със същото произведение, което след двучасовия философски разговор между героите, направо вкарва зрителя в друго измерение, вероятно вече преосмислил живота си.