Излизате от магазина с нов телефон. Докато се приберете вкъщи той вече е остарял. Поръчвате – още и още – по-ново, по-голямо и по-лъскаво. Накрая границите между кошмар и реалност се размиват и се събуждате в свят, в който хората служат на технологиите.
Един от най-големите мислители и хуманисти на нашето време, Джордж Карлин, казва: „Да се опитваш да си щастлив като трупаш вещи е като да искаш да се наядеш, захлупвайки тялото си със сандвичи”. Удивително, но мнозинството от хората като че още не са прозрели тази проста истина. Едва ли е възможно удовлетворението от закупуването на предмет да ни направи истински щастливи. То достига плитко и ефектът му е краткотраен. В общия случай – докато излезе новият „Y Fone”. Жалко, че авторът на филма не се е сетил да го кръсти „Why Phone”.
Всъщност „Wake Up Call” не ни казва нищо, което да не знаем. Който сега разбира, че телефонът му се прави от нископлатена работна ръка някъде в Третия свят, или е под десет години, или е от онази презадоволена с блага част от човечеството, която не се интересува от нищо значимо и не вижда по-далече от носа си. Който не е подозирал, че капитализмът е неефективен от гледна точка ресурси и енергия – явно никога не се е замислял над него вън от набиваните в главата му рамки. Който вярва, че технологичният прогрес е достатъчно условие за цялостния прогрес на обществата – да напише в търсачката „6 август, 1945 година”.
Думите на Тайлър Дърдън (Брад Пит) в „Боен Клуб”: „Нещата, които притежаваш, в крайна сметка те притежават” сякаш съпровождат съня на героя. В него виждаме орди от машини, които поробват човека и го захвърлят на собственото му бунище – сред кабели, панели на телефони, клавиатури и принтери. Тези машини дори не са свръхинтелигентни – както е в сравнително пресния „Превъзходство”. Което ни прави да изглеждаме дори още по-жалки.
Десетки телефони, случайно или не напомнящи Вавилонската кула, танцуват под музиката на Бетовен; стотици анонимници сглабят „уай фони” на фона на „Лешникотрошачката”. По една или друга причина творбите на Чайковски се ползват в редица холивудски продукции. Не е трудно да си представим как по поточната лента се разхожда младият Кевин Маккалистър (Маколи Кълкин), например. Но какво общо има всичко това с „Wake Up Call”?
По ирония на съдбата, а по-точно – на действителността, филмът е създаден със съдействието на Европейския съюз. Структура, която може да отпусне средства за продуцирането на подобно изкуство, без това да ѝ пречи да съществува и функционира заради и в полза на едрия капитал, транснационалния корпоративен и банкерски елит. Защото ако последният може да спечели от антикапиталистическа пропаганда – каквато, в известен смисъл е филмчето на Steve Cutts, той ще го направи.
