Един хамстер се суети около колелото си, опитвайки се да направи въртенето му по-интересно. С подръчни материали гради собствено домашно кино. Превъзходна метафора за търсене на смисъл в живота, предоставена по-най лекия възможен начин.
Ж
ивотът ни е колело, което ние въртим със собствени усилия. И със единствената явна цел (макар да го отричаме и да измисляме хиляди други, много по-възвишени) – да не ни е скучно. В някакъв аспект, ние не сме нищо повече от домашни хамстери, на които са им предоставени храна, вода и едно колело, което да въртят, в опитите си да избягат от скуката. И тъй като колелото е поставено на статив и ние успяваме да го завъртим единствено около оста му, изводът е натрапчиво ясен – дори тази едничка наша цел, това наше ежедневно и ежеживотно бягане от скуката, е илюзия. Освен ако не успеем да изкараме колелото извън релси, така да се каже.“Will & The Weel” е филм за един хамстер, който се опитва да избяга от излюзията за бягане от скуката. Margherita Premuroso и екипът ѝ прекрасно са съчетали два символа, две метафори на живота – киното и колелото – в едно. И са ги поставили един срещу друг, една срещу друга, и в същото време един до друг, една до друга. Врагове и приятели едновременно – киното и колелото. Киното, задвижвано от колело, което върти лентата; и колелото, в опит да бъде задвижено по един различен начин от магията на киното. От енергията на киното. От неговата освобождаваща илюзия – може би единствената, която човек приема на драго сърце с ясното съзнание, че е лъган безочливо.
Когато се говори за живота толкова отблизо – за неговото колело, което го кара да се движи – изпитан метод на киното и литературата е той да се облече в животински дрехи. Просто чрез животните можеш да кажеш всичко, без да се страхуваш, че ще оголиш и изложиш на смъртоносна опасност собствената си природа, както и тази на своята публика. Особено чрез смешните животни. Да си спомним за кобилата Люсерна от Оруеловата книга „Фермата на животните” и нейната обсесия по бучките захар. Един от най-тъжните персонажи (или персонажи не е точната дума?) в книгата, но с най-веселия и невинен нрав. За тези, които не могат да си спомнят Люсерна – прочетете книгата, сто странички е и се чете на един дъх. След нея вероятно ще гледате с малко по-различни очи на веселото и глуповато хамстерче от този иначе много забавен филм. А може би не. Няма значение, но усилието си заслужава.
Но да се върнем на филма – в никакъв случай не искам да кажа, че той е тъжен. Само предоставих една периферна перспектива, от която биха могли да се гледат понякога веселите неща. Така, сега забравете за „Фермата на животните” и Оруел и си спомнете за Том и Джери. Анимация за деца, изпълнена със смях, настроение, сладки животинки и... какво? – болка, много болка, страдание (и дори смърт, но не конвенционалната, истинската, а някаква анимационна, само леко загатната, нестряскаща, нетрайна, дори неразкриваща себе си пред детските очи, но все пак налична). Том бива нарязван на парчета, смазван от тежки предмети, изгарян, изяждан, надупчван... А децата (а и възрастните пред екрана) се пръскат от смях. И едва ли сънзват, че всъщност се смеят на собствената си обреченост на собствения си живот в опитите си да избягат от скуката. И все пак се смеят – това е магията на живота.
“Will & The Weel” би могъл да бъде наречен филм за магията на живота. За смисъла на неговото безсмислие. За волята да продължаваме да бутаме колелото му. И за важността да бутаме колелото му все напред, да измисляме всевъзможни начини за улесняването на този процес, защото един ден може и да успеем. Може колелото ни да се откачи от статива си и да се втурне към страшните и възбуждащи полета на непонятното. И всичките ни усилия, лишения и болка няма да са били напразни.
А какво по-хубаво от това по пътя да се посмеем едно хубаво.
