Със сигурност ще причини повече дискусии и разногласия, отколкото ще отговори на конкретен въпрос. Отново става въпрос за евреите и тяхното търсене на обещаната земя. В превод заглавието е Стара Нова Земя и намеква цикличността на човешките пориви.
Ф
илмът не е от онези, които зареждат с положителни емоции, нито стряска с нещо особено, което да ни вдигне адреналина. Всъщност всичко се случва бавно, както човешката история. Хората са гротескно изобразени – прекалено широки, прекалено мудни… а от тези жирафски вратове ме побиват тръпки. Какво представлява действието? Малка група, може би туристи, оставени там, където знака сочи, че е дестинацията им?! Без да вкарват никаква логическа мисъл, те приемат табелата буквално и цъфват на върха на стълб, който е свързан с… друг стълб. В средата на нищото. Дали авторът иска да намекне колко абсурдно е буквалното следване на знаци, оставени от неизвестни същества? Така би осмял не само юдаизма, но и всички останали религии, в които метафори и абстракции се приемат буквално. Неща писани за сърцето се филтрират през главата и се получава гротеска.
Sariel Keslasi сам пише за филма, че иска да наблегне на “чувството за абсурдност и нестабилност в личния ми опит като индивид в израелското общество“. За детайлите можем само да гадаем, освен ако не сме били в Израел. Аз си мислех, че като са построили държавата си последни и от нулата, са ползвали опита на народите преди тях, за да избегнат грешки, които могат да доведат до „нестабилност“. Ако е така, значи няма надежда за хората – съберем ли се повече на едно място, някой ще бръкне на другия в окото... Филмът е интерпретация на книга със същото заглавие. В нея Израел от пустош се превръща в модерен град използващ най-новите технологии, в който хората са създали работещо общество. Явно, според анимацията, тази утопия вече е в историята. Останали са объркани хора, които продължават търсенето на бъдещето си, гледайки в миналото. На кого ли ми напомнят…