Тухла по тухла, или как чрез спомена се преодолява самотата и се разкрива силата на волята за живот… Един прелестен японски пример, колко дълбоко може да бъде посланието на една късометражна анимация.
О
свен Оскар през 2008, късометражната анимация на Kunio Kato La Maison en Petits Cubes печели още Hiroshima Prize и Audience Prize на Hiroshima International Animation Festival, както и Grand Prize на Annecy International Animated Film Festival и Japan Media Arts Festival.
Анимациите на Kato в повечето случаи носят послания, които са ясно видими, но и толкова брилянтно репрезентирани, че няма как зрителят да не се потопи непосредствено в техните множествени слоеве.
Изумлението от водата и съграждането на живот над нея, както и опитът за пренасянето на спомените, виждаме и по чисто символен начин в сюреалистичната поредица от приключения El Dario de Tortov Roddle от 2004. Така с La Maison en Petits Cubes Kato отива още по-далеч, предоставяйки пред зрителя уникален пример за това, до какви дълбини може да достигне една късометражна анимация, разкривайки самотата и преодоляването й именно чрез спомена, който в случая крепи и спомага тухла по тухла да се изгради едно бъдеще.
Малката стая, стената, запечатала чрез закачените на нея портрети и снимки спомените, свързани с цял един човешки живот. Какво се случва, когато тази стая започне да се наводнява? Въпрос с двузначен отговор – ще се предаде ли старецът, ще изостави ли своя дом, или ще намери сили да продължи своето съществуване в него?
Визията на Kunio Kato ни разкрива пласт по пласт, тухла по тухла, скритите спомени, запечатани в един дом, тяхното значение и ролята, която играят в живота на един самотен старец.
Днес домът не е дом, а жилище, в което влизаме и което напускаме след време. Ценността на къщата, в която сме прекарали живота си се снема и тя се превръща за нас в място, което просто пребиваваме.
La Maison en Petits Cubes не е еднозначна репрезентация на отминалите спомени, а символ за стремежа и волята на един самотен стар човек, който изплува отвъд тези спомени. В този смисъл анимацията ни връща дълбоко – както в миналото, така и ни разкрива по брилянтен начин пътят, по който да се справим с това минало, да останем живи, макар и обгърнати в привидна самота, запазвайки спомените от него.
Всеки последващ наводнен етаж е един отминал спомен, но и всеки нов съграден такъв предпоставя надеждата за изграждането на нов, бъдещ момент. Старецът съгражда своя свят, без значение от обстоятелствата и трагедиите, които го сполетяват.
Тухла по тухла – се съзижда нов етаж, а спомените от долния са пренесени в него. Стената е отново там и на нея стоят същите снимки и портрети. Така по метафоричен начин, самотата се заличава чрез спомена, но не се гмурка в него, изгубвайки всякаква алтернатива за бъдеще. Новият етаж е толкова важен, колкото и предходният.
В подводните етажи старецът се завръща към спомените, предметите в тях го препращат към отминалото време и важните събития в него. Гмуркайки се все по-надълбоко се разкриват нови и нови спомени, маркирани чрез образите на: леглото, на което се е сбогувал със своята съпруга; диванът, на който са седели децата му; вратата, която е посрещала вече порасналия му син, както и вратата, която го е изпращала за училище.
Метафората за многоетажната къща не е просто метафора за запазване на спомените, а метафора за запазване на живота, който чрез спомените снема самотата. Къщата е животът на стареца – от първия етаж, построен в младините му до последния, когато всички прекрасни мигове са отминали.
Наводняването на етажите е символ на поглъщащата старост, ако героят спре съграждането на нови етажи отвъд водата, то неговият живот спира. В този смисъл Kunio Kato показва силата на духа, силата, заложена в един стар човек, волята му за живот, която не се прекланя нито пред самотата, нито пред обстоятелствата. Тухла по тухла...
