Една визия на Ryosuke Oshiro за зараждащото се приятелство, реализираща се чрез сблъсъка на въображението и границите на детската креативност. Всичко това, разказано в уникален стил на рисуване.
З
а разлика от странния Love at first sight (2012), където Ryosuke Oshiro набляга на емоцията в едностранен план и елемента на изненадата в сюжета, то в Playground ни показва нещо коренно различно – една чиста и невинна история от детството, която проблематизира и визуално ни потапя в една прекрасна и завладяваща интерпретация за началото на едно приятелство.В общ план изразните средства и способи, с които си служи японската анимация достигат наистина дълбинни измерения – метафорите и символиката на всеки един образ потапя зрителя в историята и го въвлича в нейния сюжет. В този аспект анимацията достига ефекта, до който много от игралните филми не могат – изобразяването на фикцията, но в рамките на самата нея. Опредметяването на подобни образи в игралното кино до определена степен се стреми да преплете и разтвори въображаемото в реалното, като фикцията се превръща в структура и елемент на реалното. Анимацията на своя страна не излиза от полето на фикцията и именно в него тя представя дълбинния замисъл, без каквато и да е претенция за встъпване в реалното. Въображението е дадено, такова каквото е и не цели да излиза извън себе си. Оттук и то носи смисловия си товар и го предава по изключително елегантен начин.
Самото заглавие Playground предпоставя запитването за нещо, случващо се в детството, случка, в която ще бъдат вместени персонажи, въвлечени в дадена игра или активност.
Още в началото, обаче, Oshiro снема тази обща представа за игралната площадка. Филмът започва със следните надписи: “I’m a so-called lone wolf. At home, at school, everywhere, I enjoy being alone. At least, that’s how I feel.” Следват кадри с училището, библиотеката и игралната площадка – в тези изначални кадри константата е една – самотното момче, което е насочило носталгичен поглед към групата от деца, вплетени в своето ежедневие. Интровертният образ, който ни е представен не е случаен – той носи характеристиките на всяко второ дете в съвремието. Самотата е определяща в съществуването, тя се явява и единствената стабилна структура в живота на младия индивид, оттук и „насладата” от нея е израз за безграничния потенциал в битието на детето – тя предпоставя снемането на границите, безграничността на въображението, чувството за самото бъдене е възможно в рамките на едно изолирано съществуване, докато всяка една външна намеса е предпоставка за полагане на граници. Животът и играта с другите изначално са представени като нещо чуждо, неискано, нежелано.
Интенцията се променя и с представянето на основните кадри, който топологизират детето в изоставен парцел близо до училището му, където на една от стените то започва да рисува имагинерен град. Тук идва и вторият главен персонаж – на второто дете, което заинтригувано от случващото се започва да рисува свой град…
В контекста на тази игра на въображението се промъква и постепенното съревнование, борбата на въображението, в която „оръжието” е тебеширът и границите на детската креативност. Oshiro анимира съревнованието между двете момчета в процеса на изграждане на фикционните градове, в който небостъргачите и дърветата стават все по-високи и градовете все по-големи.
Надпреварата се превръща във война между двете самотни деца, които японският режисьор ни представя като две опозициониращи се начала, носещи обаче първични общи характеристики – самота, носталгичност, изолираност. Прави особено впечатление усмихнатото изражение на второто дете в процеса на съграждане на нови и нови образи. Може да се запитаме, защо вторият персонаж получава наслада в тази борба? Именно тук се вмъква и играта. Играта на въображение е не само съревнование, но и опит за представяне на забавната част при съграждането на тези образи, невинността на детското мислене и опитът за сприятеляване чрез сблъсъка на различните визии.
Така в Playground изначално самотният персонаж вече намира в лицето на неговия „конкурент” – приятел, а игралната площадка се явява границата на въображението на двете деца.
Визията на Oshiro е оригинална, тя представя невинността на детството, носталгията и стремежът към приятелството, като едновременно с това предпоставя трудностите при съжителстването между различните индивиди. Въпреки финалната разруха и на двата града и затвореният вече изоставен парцел, то финалните кадри насочват към началото на една нова игра, към едно ново приятелство.
Японското кино винаги крие препратки към определени социални проблеми, към преинтерпретация на човешките взаимоотношения, поставяйки ги пред различни изпитания. Безспорен фаворит е и проблемът за приятелството – без значение дали ще бъде представен в аниме, игрален филм или дорама, японската интерпретация на приятелството присъства неизменно, а константата е прошката като пункт, в който приятелството се самореализира. Смисълът, заложен в Playground, не се отдалечава от този общ дух, напротив, засилва го в контекста на интерпретацията му в рамките на детството и ни дава една дълбинна визия за възможностите на детското въображение като способ за игра.
