И
ма нещо много дълбоко в този филм, от което ме побиха тръпки. Нещо, което не би трябвало да го има изобщо като концепция в нашия уж съвременен свят. Не би трябвало хората да могат да променят законите, които сами сме създали като цивилизация, плод на работата на хиляди учени и философи и потвърдена чрез законите на логиката, рационализма и Вселената. Но, ето факт е, че днес това е тема, която разглеждаме в киното. В този филм, художественото изпълнение (което е страхотно) дори не е толкова на фокус, защото съдържанието на историята е меко казано стряскащо. Разбира се, не го разглеждайте буквално. Никой в Иран не е тръгнал да убеждава учениците, че 2+2 = 5. Babak Anvari чрез този филм ни казва нещо много по-голямо. Нещо, което е цяло чудо, че е излязло от иранската държавна система, която бди строго какви идеи се поднасят на иранците. Звучи ли ви познато? Мисля, че не само познат, но някои от вас, в този филм ще намерят асоциации с времето на Тодор Живков, време, в което вярата в нещата не се е развивала естествено от индивидите, а е налагана от системата, според нейните интереси. Не че и сега няма система (добре работеща при това), която да ни отнема свободата на умовете, но имаме свободата да бъдем себе си, за тези, които го искат.
В този смисъл номинирания за Британските филмови награди (BAFTA), Two and Two, ни казва нещо фундаментално, което не се ангажирам да кажа дали важи за Иран или е просто фикция. Очевидно е. Днес системата решава, че ще промени нещо, защото има интерес от това. Налага се директно без колебание на административно ниво, т.е. чрез преподавателите, които са под контрола на системата. Всеки, дръзнал да се изправи и да отрече възгледите на системата, ще бъде разстрелян. Невероятно добра хрумка, разстрела да се случва чрез имагинерни оръжия. Според филма те са там, вие не ги виждате, но следствието е налице. Защо?!
Защото, Two and Two разказва за борбата над човешкия ум и метафората чрез невидимите оръжия е може би най-добрия начин Anvari да ни насочи към тази концепция. Удивителен е факта, че филмът излиза точно в момента, в който като човечество започнахме да осъзнаваме какво всъщност се случва днес. Никой няма сметка от позиционни войни с масово насилие. Войната в момента е информационна и се води изцяло за умовете на хората. Брутализма в Two and Two е толкова директен и абсурден, че този филм минава границата, в която е филм. Two and Two е облечен във формата филм, но в същността си, е дълбоко послание към човечеството.
Краят. Както всеки друг филм и този си има край. Край, даващ отговор на въпроса „как да стане“. Чрез активно мълчание. Т.е. привидно се съгласявате със системата, но тайно от нея не се подчинявате. Аз съм малко раздвоен дали това не е до известна степен проява на конформизъм, но в ситуация, в която себеподобни биха ме разстреляли, защото не се подчинявам, не съм сигурен как бих действал. И тук идва следващия кулминационен момент. Филмът с края си ви поставя директно въпроса „А ти какво би направил?!“. Би ли станал, независимо, че живота ти ще бъде отнет, за да защитиш правото над ума си, или би демонстрирал привидно мълчаливо съгласие, за да останеш жив? Ще предпазиш ли обаче ума си при това положение?! Сложен въпрос.
Не разглеждайте Two and Two само като филм. Разглеждайте го като културен субект, защото в него има много неща, отвъд видимото поле на киното. И чрез метафората си, може да бъде отправна точка за много други казуси.
В този смисъл номинирания за Британските филмови награди (BAFTA), Two and Two, ни казва нещо фундаментално, което не се ангажирам да кажа дали важи за Иран или е просто фикция. Очевидно е. Днес системата решава, че ще промени нещо, защото има интерес от това. Налага се директно без колебание на административно ниво, т.е. чрез преподавателите, които са под контрола на системата. Всеки, дръзнал да се изправи и да отрече възгледите на системата, ще бъде разстрелян. Невероятно добра хрумка, разстрела да се случва чрез имагинерни оръжия. Според филма те са там, вие не ги виждате, но следствието е налице. Защо?!
Защото, Two and Two разказва за борбата над човешкия ум и метафората чрез невидимите оръжия е може би най-добрия начин Anvari да ни насочи към тази концепция. Удивителен е факта, че филмът излиза точно в момента, в който като човечество започнахме да осъзнаваме какво всъщност се случва днес. Никой няма сметка от позиционни войни с масово насилие. Войната в момента е информационна и се води изцяло за умовете на хората. Брутализма в Two and Two е толкова директен и абсурден, че този филм минава границата, в която е филм. Two and Two е облечен във формата филм, но в същността си, е дълбоко послание към човечеството.Краят. Както всеки друг филм и този си има край. Край, даващ отговор на въпроса „как да стане“. Чрез активно мълчание. Т.е. привидно се съгласявате със системата, но тайно от нея не се подчинявате. Аз съм малко раздвоен дали това не е до известна степен проява на конформизъм, но в ситуация, в която себеподобни биха ме разстреляли, защото не се подчинявам, не съм сигурен как бих действал. И тук идва следващия кулминационен момент. Филмът с края си ви поставя директно въпроса „А ти какво би направил?!“. Би ли станал, независимо, че живота ти ще бъде отнет, за да защитиш правото над ума си, или би демонстрирал привидно мълчаливо съгласие, за да останеш жив? Ще предпазиш ли обаче ума си при това положение?! Сложен въпрос.
Не разглеждайте Two and Two само като филм. Разглеждайте го като културен субект, защото в него има много неща, отвъд видимото поле на киното. И чрез метафората си, може да бъде отправна точка за много други казуси.
