Един кратък филм, който успешно препредава атмосферата на една от последните останали истински хижи в българските планини, както и характера на двама от нейните стопани. Красивите кадри ще ви пренесат там и ще събудят желанието да се почувствате "на място".
К
олко често, кога и къде успявате да се почувствате „на място”? Кога за последно ви мина през ума „Сега съм тук, щастлив съм, не искам нищо повече”? Интересното в тези въпроси е това, че все по-трудно ще получите отговор като ги задавате. Особено искрен такъв. Естествено, не мога да познавам всеки читател, но баналната истина е, че съвременният градски живот предполага повече търсене на щастие, отколкото фактическото му изживяване.
Защо се получава така? Някъде между абитуриентския и абсолвентския ти бал (ако и ти следваш плътно скучната образователна пътека) е много възможно да изчезне безследно цялата безгрижност на юношеството, заедно с липсата на притеснение някой вторник да пийнеш малко повече, да напуснеш отегчителната си работа или да заговаряш непознати в трамвая (всичко това са просто примери). Вместо такива „клошарщини” избираш насажданото ти отвсякъде „преследване на щастието”, където то се измерва в големината на месечното ти възнаграждение (за неща които е много възможно да не обичаш да правиш), средният разход на автомобила ти и районното разпределение на жилището ти.
Не поставям в култ алкохолизма и безхаберието, но твърдя, че при 90% от хората, които се спускат по обикновената пътека, която описах, щастливите моменти с годините изчезват почти напълно. Дори наистина успелите трудно си позволяват да спрат и да кажат „Тук съм и съм супер, не искам нищо друго”, защото поради една или друга причина ни е втълпено, че не трябва да слизаме от абсурдната високоскоростна магистрала и никога да не спираме да искаме още и още, докато накрая пукнем. А истината винаги е била в отклоненията, в малкото място, където за секунда ще спреш и ще оцениш, че си жив, дишаш и се чувстваш добре.
Ценното на този филм е, че с великолепните си идея и кадри е успял да улови духа на едно място, което за доста хора е точно това слизане- простичкия планински рай, където нямаш телевизор в стаята и дори отделен санитарен възел, но усещането , че в момента не искаш да си другаде, идва отвътре.
Нещо повече – филмът е уловил и характера на двама души, които изобщо не се чувстват длъжни дори за секунда да се качват на скапаната магистрала, а аз винаги ще съм на мнението, че това са хората, които си струват най-много. И добре че са там, за да осигуряват на по-обикновените от нас периодично прекрасно слизане и поне малко да ни заразяват с усещането да бъдеш „на място”.
ПС –Хижата се казва „Иван Вазов”, намира се във Великата рилска пустиня, на два-три часа пеш от Езерата. Работи целогодишно и е далеч от всякакви пътища, планински застроявания и шум. Според много хора е едно от малкото останали места, където ще получите „хижарско изживяване”, предвид хотелската същност на по-голямата част от планинските домове.